Какво загубихме и какво спечелихме от Съединението
На 6 септември (18 септември по нов стил) 1885 г. автономната област Източна Румелия се отцепва от Османската империя и се обединява с Княжество България, противно на решенията на Великите сили от Берлинския конгрес. 138 години по-късно и историците, и пловдивчани са разделени в мнението си печели или губи Пловдив от акта, с който е отстъпил на София правото да бъде столица на обединената държава.
Съединението се приема като голяма саможертва от пловдивчани, които решават да бъдат преди всичко българи, а не столичани. Фактите обаче сочат, че далеч по-уреденият и модерен град под тепетата бързо започва да изостава в икономическо отношение, след като София започва да засмуква елита на държавата и да се благоустроява. Към новата столица потеглят и много от по-първите хора в Пловдив, защото са ангажирани във властта. Дълго време има напрежение между „румелийци“ и „шопландци“.
В крайна сметка, Съединението остава най-пловдивското събитие в родната история, с което се гордеят поколения наред.
А древният и вечен Пловдив си остава прекрасен град, който си е спестил неизбежните за една столица бесен ритъм на живот и стълпотворение от жадни за власт, слава и пари пришълци.
При Съединението през 1885 г. Пловдив е бил далече по-развит от София, както и като цяло Източна Румелия в сравнение с Княжество България. Това е нормално, тъй като Пловдив е град, създаван с векове.
Заселен е 4000 години преди новата ера от древните траки, преди да стане важен град в Римската империя. Римският писател Лукиан го нарича „Най-големият и прекрасен от всички градове, чиято красота сияе отдалеч“. Център на богата равнина, разположен на голяма река – Марица е била плавателна до средата на 19. век.
Още по време на Османската империя Пловдив – най-старият жив град в Европа и шестият най-стар в света, е смятан за една от десетте й перли – четвърти след столицата Истанбул, старата столица Одрин и Солун.
Смята се, че след Освобождението София е избрана за столица заради местоположението си точно в центъра на неосъществената българска държава, включваща Македония, Западните покрайнини и Беломорието, стратегически разположена на кръстопът. Предложението прави Марин Дринов.
При първото преброяване през 1880 г. най-многоброен град у нас е Русе – 26 000 жители, следван от Варна и Пловдив – с по 25 000. Населението на София е било десетина хиляди.
Когато е избран за столица на Княжеството, София представлява голямо село.
След брака с Фердинанд през 1893 г. италианската княгиня
Мария Луиза е ужасена от калта и мръсотията на София.
Пловдив се превръща в любим град за княгинята – напомня <210> за родната Италия и за Европа.
Когато Пловдив става столица на Източна Румелия, той е вече развит индустриален град – с хотели, банки, ресторанти, градски транспорт.
В града през румелийския период има 12 промишлени предприятия. Редица чуждестранни фирми имат представителства в града.
Освен много книги в 7-те румелийски години на Пловдив се издават 35 вестника и списания. Сред тях са „Марица“, първият следосвобожденски български вестник, наричан българския „Таймс“, “ Народний глас“, „Независимост“.
През 1882 г. швейцарците Фрик и Сулцер откриват фабрика за бира, известната по-късно „Каменица“, италианците братя Бомонти откриват фабрика за спирт, Томасян отваря фабрика за преработка на тютюн.
Въпреки че Източна Румелия е автономна провинция на Османската империя, за която отделя една трета от доходите си, заплатите на чиновниците и полицаите в Пловдив са с една трета по-високи от тези на колегите им в свободното Княжество България.
Това е резултат от управлението по европейски на наследници на влиятелни местни фамилии, завършили престижни европейски университети.
В Източна Румелия работят най-видните политици и интелектуалци на времето.
Неслучайно започва теч на десетки качествени кадри от Пловдив към София
След еуфорията на Съединението идва отрезвяването – спънат е възходът на Пловдив, всички финанси са пренасочени към общата столица – София.
Така пропада амбициозният план на управниците на Източна Румелия в Пловдив да се създаде първият български университет. Съединението проваля проекта на Постоянния комитет на Областното събрание градът да се сдобие с правен факултет през септември 1885 г.
Така първият български университет е Софийският, открит през 1888 г.
През 1884 г. белгийският икономист Емил дьо Лавеле сравнява Пловдив с американските градове заради строежа на две големи сгради – Мъжката и Девическата гимназия.
В следващия период – от Съединението до 1944 г., в града са построени едва десетина държавни сгради, докато в София за същия период новите сгради са стотици.
Ако от Освобождението до 1944 г. населението в София се увеличава до над 300 000, населението на Пловдив достига едва 100 000.
Първата българска държавна библиотека и музей с утвърдено финансиране и сграда е създадена в Пловдив с решение на правителството на Източна Румелия по предложение на Йоаким Груев през май 1882 г.
Същата година държавна субсидия получава и пловдивската театрална трупа, която реализира богат репертоар – над 35 пиеси, но след Съединението се разпада.
Източна Румелия събира цвета на българската интелигенция
Много са достойните мъже, работили в Пловдив по изграждането на Източна Румелия. Някои от най-видните български юристи, лекари, финансисти имат принос за невероятния подем на града до 1885 г. Присъствието на най-авторитетните писатели, издатели, вестникари на времето си в Пловдив пък му създават още тогава славата на духовна и културна столица на България. Неслучайно за румелийския Пловдив се казва, че сърбал цвета на българската интелигенция.
В състава на първото Областно събрание на Източна Румелия влизат уважавани медици като Стоян Чомаков, Христо Стамболски, Георги Странски, завършили в Париж, Цариград, Букурещ.
Юристи са Гаврил Кръстевич и Вълко Нейчов, учили в Париж. Типичен английски възпитаник, следвал в Манчестър, е Иван Евстратиев Гешов, наследник на една от най-видните пловдивски фамилии.
Гешов е избран и за председател на Областното събрание
В Пловдив работят най-известните писатели по онова време – Иван Вазов и Константин Величков. Двамата са членове на Областното събрание, а Величков е директор на просвещението, един от най-даровитите оратори. Румелийският период е най-плодотворният за Патриарха на българската литература, който в Пловдив пише най-добрите си творби – „Епопея на забравените“, „Чичовци“, „Немили-недраги“. По-късно Вазов пресъздава румелийския Пловдив в романа си „Нова земя“, където показва как българите за 7 години превърнаха обикновена турска провинция в свободна българска държава.
Стефан Бобчев и Михаил Маджаров, получили отлично образование, говорещи свободно по няколко езика, са видни фигури в Пловдив. При управлението на Гаврил Кръстевич двамата са назначени за директори: Маджаров – на финансите, Бобчев – на правосъдието.
Стават обаче по-известни с публицистиката си, тъй като са родени вестникари,
те са най-продуктивните автори на „Марица“
– първия следосвобожденски вестник. Още в програмната статия на изданието е посочена като основна задача борбата за обединение на разкъсаните от Берлинския конгрес български земи. Вестникът става общобългарски, изключително търсен и ценен, списван компетентно и умерено, включително и на френски език.
Важно място в румелийския Пловдив заемат издателите Христо Г. Данов и Драган Манчов. След Освобождението и двамата насочват усилията си към учебната книжнина. Броят на издадените от Данов учебници през румелийския период достига кръглата цифра 100. Двамата издават и научни книги. На Манчов дължим първата българска енциклопедия в три тома.
Освен книги и учебни пособия Данов и Манчов издават и вестници – съответно „Марица“ и „Народний глас“.
Двамата са почти единствените строители на Румелия, които не напускат Пловдив след Съединението и остават да работят тук до смъртта си.
Захари Стоянов, идеолог и главен организатор на Съединението, е единствен между лидерите на Източна Румелия без училищно образование. Всичко научено дължал на самообразование. Преди да дойде в Пловдив през 1882 г., Стоянов е написал няколко статии. Когато напуска града през 1886 г., той е вече един от най-известните български писатели и публицисти. Някогашното полуграмотно овчарче и скитник хъш тук става един от образованите мъже, автор на книги, оставили диря в българската литература. В тях той възкресява позабравените образи на загиналите за свободата ни герои, повечето от които той познава лично. Освен писател в румелийския Пловдив Захари е и активен вестникар. В своя вестник „Борба“ той агитира яростно за присъединяване на Източна Румелия към Княжеството.
Амбицията на Стоянов завършва с победа – румелийското правителство е съборено, а Съединението – прогласено. „Борба“ подготвя най-безкръвната родна революция, както никой друг вестник не е подготвял никоя политическа акция./„Марица“
