Магдалена Пелова-Аризанова е родена в Карлово. Завършва гимназия „Васил Левски“ и Стопански университет „Димитър Ценов“ – Свищов. Работи като икономист в текстилното предприятие „Карловска коприна“ и 25 години е главен счетоводител на Дирекция „Социално подпомагане“ в Карлово.
Магдалена е семейна. Има дъщеря Пламена и внучка Виктория.
Потомката на Апостола, Магдалена Пелова-Аризанова, е от рода на майката на Васил Левски, Гина Кунчева по баща Караиванова. Прадядото на Магдалена, Васил Караиванов, е първи братовчед на Левски, негов съратник в революционното дело, касиер на Карловския революционен комитет и първи кмет на Карлово след Освобождението.
– Госпожо Аризанова, нека очертаем родствената Ви връзка с Васил Караиванов и Васил Левски
– Васил Караиванов се жени за карловката Елисавета Гюмюшева. Тя ражда първородното му дете, моята баба Василка Караиванова. Елисавета умира много млада и моята баба Василка няма никакъв спомен за майка си. Отглежда я баща й Васил Караиванов.
Баба ми Василка като първородна дъщеря на Васил Караиванов е кръстена на баща си, така мисля, но не съм категорична. Тя се жени в съседната къща на Пелови, до тази, в която е родена на Караиванови. Къщите съществуват и днес. След женитбата с Пешо Пелов, баба ми променя фамилията си на Пелова. Първото дете на баба умира на 40 дни. През 1909 г. ражда баща ми Васил Пелов, а след него две дъщери – Гергина и Елена. Всички са семейни и имат наследници и внуци. Баща ми Васил Пелов е кръстен на неговия дядо Васил Караиванов.
– Кога за първи път разбрахте, че сте родственичка на Васил Левски?
– Като дете. Първите ми спомени разказваха баба ми и баща ми. Баба ми е родена 1886 г. и почина на 80 години, когато бях в шести клас. Имам съвършено чисти, ясни и точни спомени от нея за рода, както и спомените на моя баща Васил Пелов, който почина през 1982 година.
– Какво се разказва в семейството за Васил Караиванов и Васил Левски?
– Знам за вуйчо Петър Караиванов, който е бил семеен, но нямал наследници. Той по думите на баща ми се е занимавал изключително много със събиране на данни за Левски, издирване на потомци на негови сподвижници. Татко беше връзката между вуйчо, който му възлагаше много задачи да издирва спомени и материали от роднините и близките. Вуйчо Петър написа книгата „Васил Левски по спомени на Васил Караиванов – първи братовчед на Апостола“, която е изцяло по автентични спомени от родствениците.
Баба разказваше това, което е чула от баща си Васил Караиванов. Знаеше повече за неговото детство. Казваше, че Васил Караиванов е бил последният човек от Карлово, който вижда жив Левски. Изпраща го по пътя за Сопот, когато Левски през 1872 г. тръгва през Балкана и в Къкринското ханче го залавят.
Баба остава много млада вдовица, сама с три деца. Семейството вече е построило нова къща на площад Васил Левски. Днес южно от паметника на Левски. В старата къща са имали гайтанджийска работилница. А в новата магазин, защото дядо е бил търговец на едро. Баба ми е разчитала много на помощта и подкрепата на Васил Караиванов, не финансово, а като човек, който да й помага във възпитанието на децата, защото тя е работила в магазина, който първоначално е бил смесен, а след време е само книжарница.
Баба ми и дядо ми правят дарение на половината от двора си на църквата „Св. Николай“. Този имот е източно от тяхната къща и съществува и днес. А пред къщата на площада е имало шадраван, в който се е удавило дете. Този шадраван отдавна несъществува, но се вижда на архивните снимки.
Баба е разказвала за Генчо Караиванов – бащата на Васил Караиванов и брат на Гина, майката на Левски. Той изпраща на 14-годишна възраст сина си с керван на поклонение по Светите места и на Божи гроб. Това пътуване е продължило 2 години. Васил Караиванов се връща през 1863 г. и вече е хаджия на 16-годишна възраст. Прибирайки се в Карлово става сподвижник на Левски. Те са били много близки. Живеели в къщи една срещу друга. В Караивановия хан, срещу къщата на Апостола, който днес не съществува, са се срещали. Там се провеждат заседанията на карловския революционен комитет. В хана при подготовката на Априлското въстание са идвали Бенковски, Волов, Каблешков и други революционни дейци.
Сестра ми Василка, която живее в Стара Загора, е с 9 години по-голяма от мен. С нея често се връщаме назад във времето и с часове говорим и споделяме спомени. Особено сега в по-напреднала възраст интересът ни се засилва. При нея има архив от снимки, както и при мен.
– Какво е чувството да си потомък на Васил Левски?
– Гордост е, гордост, но чак да се чувствам Богоизбрана, че съм от рода на Левски – не мога да кажа такова нещо. Децата на баба ми, от което коляно съм и аз не обичаме да афишираме това родство. Не че го крием, но не ни е в кръвта да го показваме и да говорим непрекъснато за това. Стояла съм далеч от изтъкване на родството.
– Има ли факти от живота на семейството на Васил Левски, които не съвпадат с Вашите спомени и не са истина?
– Да. За съжаление има. Митове и легенди са, че Гина Кунчева се е самоубила, като се е хвърлила в кладенец. Това е абсолютна измислица. Баба е разказвала, че за да я сплашат да каже истината, заптиетата са я потопили в кладенеца и са я извадили. Целта е била да каже къде е синът й и с кой се среща.
Другата измислица е по времето на кмета на Карлово Аристотел Янакиев. Тогава се говори, че нов строителен план ще минава през родната къща на Левски с цел роднините, които са най-близо да я завладеят.
Митове и легенди са, че полк. Димков спасява къщата. Това не е вярно. Къщата изгаря и в последствие се възстановява изцяло по спомени на Васил Караиванов.
– Какви качества са необходими днес и кои послания трябва да помним? Стремим ли се към ценностите на Левски в нашето неспокойно време?
– Малко са хората, които са истински стойностни в България. Голяма част от поколенията изкривиха понятията за чест, достойнство, слава, родолюбие. Израснаха вече две поколения чалгари, които за съжаление създадоха един „елит“, който не е никакъв елит. Нивото на българина падна много, но има, да има и много стойностни хора, които трябва да бъдат показвани, и да са пример за младите. Хиляди жертви – Левски, Ботев, Бенковски, Волов, Караджата и много, много млади животи са дали българите за освобождението. Излиза, че тяхната саможертва е била напразна. Това е най-тежкото, което виждам. Нека стойностните хора излязат на преден план да накарат българите да са горди, че са българи и да преобърнат светогледа на голяма част от младото поколение. Да го върнат към българското.
Да се направи стойностен филм за Левски, а не Джингиби от „Демонът на империята“. Не съм професионалист, а икономист. Но за мен филмът „Демонът на империята“, който и сега се излъчва, е гавра с Левски. Звучи ми като подигравка, която остана в паметта на нашето поколение. Новите два филма за Левски и Ботев също. Това са нашите национални светини. Загубим ли истината за техните дела губим всичко. Най-важното е да се съхрани и предаде на поколенията саможертвата на нашите национални герои. Загубим ли спомена за тях и за техните дела ще се изгуби и България.
Автор: Чонка Енева – журналист
Снимки: личен архив на Магдалена Пелова-Аризанова
