Убийството на Георги Кузев от Кричим, с когото група младежи се гавриха, биха и убиха преди дни на Младежкия хълм в Пловдив, предизвика широк обществен отзвук. БЛИЦ не спира да търси обяснение за жестокостта на тийнеджърите и за поведението им, след като прокуратурата посочва, че насилието е продължило повече от час. На всичко отгоре са заснели гаврата с жертвата на снимки и видео и са се похвалили с тях в социалните мрежи. Потърсихме един от водещите адвокати в региона на Пловдив с въпроси. Отговорите на нашия събеседник разкриват тревожни аспекти на случая. Ето какъв анализ направи пред медията ни адв. Гънчо Гънчев. Неговият анализ за жестокостта, груповата психология, показността и отговорността на семейството и държавата звучи тревожно, с такова чувство живеят и нормално разсъждаващите хора в България вече дни наред.
– Адв. Гънчев, можете ли да дадете някакво обяснение за този кошмар, извършен преди дни в Пловдив?
– Има престъпления, при които обществото пита кой е извършителят и какво наказание го очаква. Има обаче и такива случаи, които ни принуждават да зададем много по-тежък въпрос: Как стигнахме дотам деца на 14, 15, 16 и 17 години да възприемат унижението и насилието над човешко същество като „акция“, която си струва да бъде заснета и показана? Случаят на Младежкия хълм в Пловдив е точно такъв.
Като адвокат съм длъжен първо да поставя ясна граница. Петимата непълнолетни са обвиняеми. Вината им и конкретното участие на всеки един трябва да бъдат доказани по предвидения от закона ред. Презумпцията за невиновност е валидна и когато общественото възмущение е огромно. Но също толкова важно е да не затваряме очи пред онова, което вече е публично известно от материалите, обсъдени пред съда и от официалната информация на прокуратурата.
Окръжна прокуратура в Пловдив е привлякла като обвиняеми две момичета и три момчета между 14 и 17 години. Според обвинението те са могли да разбират свойството и значението на постъпките си и да ръководят поведението си. Повдигнатото обвинение е за умишлено убийство в съучастие, извършено по особено мъчителен начин, с особена жестокост, по хулигански и свързани със сексуалната ориентация подбуди. Първоначално са били задържани общо десет младежи на възраст между 14 и 17 години. Според полицията групата е подражавала на т.нар. „ловци на педофили“.
Срещата с жертвата е била уговорена през социалните мрежи чрез 17-годишно момиче, представяло се за 15-годишно. Данните на МВР към момента не установяват жертвата да е проявявала педофилно поведение.
И тук започва истинският обществен проблем. Това не е история за „деца от социалното дъно“. Лесното обяснение би било да кажем: лоша среда, бедност, разпаднали се семейства, липса на образование. Само че публично известните факти не позволяват такова удобно обяснение.
Директорът на ОДМВР – Пловдив заяви, че младежите са с нормален социален статус, част от тях учат в добри училища. Един от обвиняемите е ученик в спортно училище и активен състезател, а защитник на друг говори за добро семейство и елитно училище. Същевременно едно от момичетата не посещава училище. За двама от първоначално задържаните полицията съобщи за предишни прояви.
Това е изключително важно, защото: Социалният статус е контекст, но не е морален имунитет. Нито доброто училище, нито материалното положение, нито спортът сами по себе си изграждат вътрешна граница между позволено и непозволено. Можеш да дадеш на едно дете телефон, образование, дрехи, пари и възможности и въпреки това да не си му дал най-важното – чувство за граница, състрадание, отговорност и уважение към човешкия живот.
– Защо жестокостта е толкова важна за разбирането на случая?
– Според представеното пред съда насилието не е продължило няколко секунди или няколко минути. Прокуратурата говори за повече от час. Съдът е приел на този ранен етап, че са налице данни не просто за побой, а за продължително унижение и издевателство. Част от случилото се е било заснемано и публикувано в социалните мрежи. Това е съществено от психологическа гледна точка.
Еднократният удар може да бъде резултат от афект. Мигновеното сбиване може да бъде плод на импулс. Но когато поведението продължава дълго, когато има време човек да види страданието пред себе си, когато към физическото насилие се добавят унижение, шеги, снимки и демонстрация пред останалите, въпросът вече не е само за импулсивност. Появява се друг механизъм – нормализиране на жестокостта вътре в групата. Един преминава границата. Вторият го следва. Третият вече не иска да изглежда слаб. Четвъртият снима.
Някой се смее. Някой окуражава. И постепенно отделният човек престава да се пита: „Правилно ли е това?“, а започва да се пита: „Как изглеждам пред останалите?“.
Научните изследвания върху юношеството показват именно особено силна чувствителност към присъствието и одобрението на връстници. Експериментално е установено, че присъствието на връстници може да увеличи склонността на подрастващите към риск, като усилва възприеманата награда от поведението. Това не оправдава извършеното. Но може да помогне да бъде разбрано.
– Те са изпитвали удоволствие от това, което вършат, гаврата, побоя, унижението, заснемането! Как не са ги трогнали поне молбите на жертвата да спрат, да го пожалят?
– Камерата променя всичко: насилието вече има публика. Един от най-смущаващите елементи в случая е заснемането. Според изложеното от съдията един от участниците е определил случилото се като тяхната първа „акция“. Групата се е снимала, а насилието е било документирано и публикувано в социалните мрежи. И точно тук според мен трябва да търсим част от отговора на въпроса за показността.
Камерата превръща деянието от преживяване в спектакъл. Вече не е достатъчно да направиш нещо. Трябва да бъде видяно. Не е достатъчно да бъдеш „смел“ пред петима приятели. Трябва да го докажеш пред десетки или стотици хора онлайн. Социалното одобрение активира механизми, свързани с наградата, подражанието и социалната оценка. Не бих обвинил социалните мрежи за едно убийство.
Телефонът не нанася ударите. Но социалната мрежа може да предостави сцена, публика и награда под формата на внимание за поведение, което иначе би останало скрито. И когато едно дете започне да измерва стойността си през това колко шокира останалите, границата постепенно се измества.
– Бунт срещу системата ли е това?
– Не виждам публични данни, които да доказват някаква последователна политическа или антидържавна идеология зад случая. Но виждам нещо друго, което е не по-малко опасно. Практически отказ от правовата държава. Логиката на самопровъзгласилия се „ловец“ е проста: Аз решавам кой е виновен Аз съм разследващият. Аз съм прокурорът. Аз съм съдът. И аз определям наказанието. Това е примитивна форма на бунт срещу институционалния ред, дори когато самият извършител не го осъзнава като политически бунт. Ако тази логика бъде приета, утре всеки може да бъде обявен в социална мрежа за педофил, крадец, наркодилър, насилник или „враг“ и една група хора да реши, че има право да го „накаже“. И затова правовата държава съществува именно за най-трудните случаи. Дори човек да бъде заподозрян в най-отвратителното престъпление, никой гражданин няма право да го измъчва, унижава или убива. В този случай подаването на сигнал е гражданско поведение. Линчът не е гражданска позиция. Той е престъпление.
– Как човек изключва съвестта си?
– В психологията съществува механизъм, наричан морално дистанциране. Най-просто казано, човек намира начин да преформулира собствената си жестокост като нещо допустимо или дори морално. „Ние не го пребиваме – наказваме го.“ „Той си го заслужава.“ „Ние защитаваме децата.“ Така жертвата постепенно престава да бъде възприемана като човек и се превръща в етикет. Точно това е опасността от думи като „педофил“, когато те бъдат използвани не след присъда и доказателства, а като разрешително за насилие.
Съвременни изследвания сред юноши свързват моралното дистанциране с по-лесно приемане и извършване на агресивно поведение в онлайн среда. Това не доказва какво се е случило в съзнанието на конкретните обвиняеми, но описва механизъм, който съдебно-психологическите експертизи по подобен случай трябва внимателно да изследват. Затова аз не бих нарекъл тези деца „психопати“ или „родени убийци“. Нямаме право да поставяме такива диагнози от телевизионен екран.
ю
– Злото не е диагноза? Къде тогава се корени злото?
– Според мен грешим, когато търсим едно-единствено място. Не е само в семейството. Не е само в училището. Не е само в социалните мрежи. Не е само в държавата. И със сигурност не е в определена музика, дреха, прическа или субкултура. Злото започва да намира пространство тогава, когато няколко неща се срещнат едновременно: липса на вътрешни граници, жажда за принадлежност към групата, желание за признание, обезличаване на жертвата, публика, която трябва да бъде впечатлена, и усещане, че няма възрастен или институция, които да прекъснат процеса.
– Но има и още нещо – личният избор, тези младежи са избрали да бъдат такива-вулгарни, груби и цинични? Това е страшно?
– Не трябва в желанието си да разберем причините да премахваме личната отговорност. На 14–17 години човек все още се развива. Връстниците влияят силно. Самоконтролът не е този на зрелия възрастен. Но непълнолетният не е автомат, лишен от морален избор. Именно затова и прокуратурата изрично е посочила в обвинението, че според събраните данни петимата са разбирали свойството и значението на извършеното и са могли да ръководят постъпките си.
– Къде е семейството?
– След подобен случай най-лесното е всички да посочат родителите. Аз бих бил по-внимателен. Към момента няма достатъчно публични факти, за да обвиняваме конкретни майки и бащи, че съзнателно са допуснали или насърчили случилото се. Но като общество трябва да си зададем неприятния въпрос: Знаем ли всъщност с кого общуват децата ни, какви групи следват, какво публикуват, на кого искат да приличат и как говорят за другите хора, когато мислят, че възрастните не ги слушат?
Родителството не приключва с това детето да е нахранено, облечено и да посещава добро училище. Да познаваш детето си означава да знаеш и дигиталния му свят. Да забележиш кога езикът му става все по-жесток. Кога унижението на другия започва да го забавлява. Кога компанията се превръща в единствения му морален авторитет. И кога „шегите“ започват да приличат на репетиция за насилие.
– А къде е държавата?
– След случая МВР обяви, че дирекция „Киберпрестъпност“ на ГДБОП вече следи профили и групи, в които се публикуват заплахи, агресивно съдържание или документирано насилие. Вътрешният министър заяви, че целта е такива прояви да бъдат установявани преди да прераснат във физическа агресия, а полицията вече е идентифицирала и други лица с подобни профили. Това е необходимо. Но истинският въпрос е защо винаги започваме големия разговор след смъртта на човек. Държавата не може да сложи полицай до всяко дете.
Но може да има работеща превенция. Може училищният психолог да бъде реален специалист, а не име в щатното разписание. Може да има образование по граждански права и задължения, което да обяснява на 14-годишния защо няма право да бъде полицай, прокурор и съдия едновременно. Може социалните служби, училището, полицията и прокуратурата да обменят информация при трайни сигнали за насилие.
Може онлайн заплахите да не бъдат приемани автоматично за „детски приказки“. Може държавата да реагира на организирани групи за саморазправа преди първата „акция“, а не след нея.
Същевременно МВР е право в едно – полицията не може да замени семейството и училището. Самият вътрешен министър на 10 август призова родителите да познават по-добре средата и поведението на децата си. Отговорността е споделена, но не е размита.
Семейството възпитава. Училището социализира. Държавата поставя и защитава границите на закона. Когато и трите системи отслабнат едновременно, празното пространство много бързо се запълва от улицата, групата и социалната мрежа.
– Има още една отговорност – нашата като общество, какво мислите вие?
– Не можем да учим децата, че насилието е недопустимо, а след това като възрастни да приветстваме линча, когато жертвата не ни харесва. Не можем да искаме правова държава само за хората, които одобряваме. Моралът на обществото се проверява именно тогава, когато трябва да защитим принципа, а не човека.
А принципът е прост: Никой няма право да измъчва и убива друг човек, защото сам е решил, че той е виновен. И ако възрастните започнат да нарушават това правило, не трябва да се учудваме, когато децата го заличат напълно. Не бива да питаме „как тези деца станаха чудовища“. Това е най-лесният въпрос, защото ни освобождава от отговорност. Обявяваме ги за чудовища и приключваме разговора.
По-трудният въпрос е: Как група съвсем млади хора е могла да изгради собствен морален свят, в който унижението се превръща в забавление, жестокостта – в доказателство за принадлежност, а чуждото страдание – в съдържание за социалните мрежи? Ето това трябва да разберем. Не за да оправдаем някого. А за да не чакаме следващия Младежки хълм. Защото злото рядко започва с убийството. То започва много по-рано – с първото унижение, на което всички се смеят. С първия удар, който някой снима, вместо да спре.
С първата група, която решава, че законът е излишен. С първия родител, който казва „те са деца“. С първата институция, която решава, че „няма нищо сериозно“. А след това идва денят, в който вече не говорим за лошо поведение. Говорим за отнет човешки живот.
Децата не се раждат със смартфон в ръка и омраза в сърцето. Но ако семейството не изгради границите, училището не изгради ценностите, държавата не наложи закона, а обществото превърне насилието в зрелище – някой друг ще им обясни кое е добро и кое зло. И тогава цената може да бъде човешки живот.
И тук искам да направя едно уточнение: Не претендирам за задълбочено познаване на човешката, а в конкретния случай – на детската и юношеската психология, нито настоящият анализ следва да бъде възприеман като професионална психологическа или психиатрична оценка. Изложеното мнение се основава преди всичко на професионалния ми опит като адвокат при работа с малолетни и непълнолетни лица, извършили престъпления, както и на непосредствените ми лични възприятия от разговорите с тях.
В практиката си съм имал възможност да се запозная не само с конкретните деяния, но и с начина, по който самите млади хора обясняват поведението си, средата, в която живеят, влиянието на приятелския кръг, отношенията в семейството, стремежа към признание и причините, които според самите тях са ги довели до извършване на престъпление.
Именно през призмата на този практически опит разглеждам и настоящия случай – не като психолог, а като юрист, който многократно се е срещал лице в лице с деца и младежи, преминали границата между противообщественото поведение и престъплението./Блиц
