БЛИЦ разговаря с Георги Батакчиев. Той е първият притежател на хоспис в България. Социалният дом е работил 17 години и е бил за пример.
Какви стандарти са се спазвали тогава и какво е необхоимо, за да имаш хоспис, разкрива пред медията ни човекът, който казва, че с персонала си са обичали пациентите си и са плакали, когато някой почине.
Понастоящем Батакчиев работи като фелдшер в Спешна помощ Хисаря и неуморно спасява хора. По думите на местни пациенти той е запазил милисърдието, състраданието и мисията си да се бори за животи, нещо, което липсва в собствениците и персонала на домовете на ужасите, които взривиха България тези дни.
– Кога отворихте вашия хоспис?
– Отдавна. Аз имах хоспис 17 години и това беше първият отворен такъв изобщо в държавата. Създадохме го 2000-та година. В началото беше в външа услуга. Беше регистриран по Закона за лечебните заведения. Той беше спецализиран в грижа за трудно подвижни и лежащо болни хора, след инсултно състояние, след фрактури по долните крайници. Той беше ситуиран в пловдивското село Брестник.
– А там имаше ли нещо подобно на ситуациите, на скандалите, които сега избухнаха и възмутиха цялата държава, визирам домовете със стари хора в село Ягода, село Говедарци и град Варна?
– Аз съм човек с образование, завършил съм здравен мениджмънт и имам магистратура по социални дейности. Хосписът беше водещ, ползвали сме едни добри стандарти, като от Министерството на труда и социалната политика са ни канили на срещи, участвал съм в работни групи и никакви такива скандали не е имало. Този хоспис беше много добре обезпечен, както кадрово, така и технологично.
– Как определяте това отношение на персонала към тези болни възрастни, към мръсните памперси, побоищата, държани гладни и жадни, нещастни хора?
– Има добри медицински практики, които трябва да се следват и ако някоя организация не може да ги спазва, не трябва да работи. Първо, хората, които работят там, трябва да имат нужното образование и квалификация. Там, за където ме питате вие, работата е много специфична. Една медицинска сестра, за да работи в хоспис, тя трябва да бъде специално обучена. Има специфика в тази работа.
Моят хоспис например участваше в една асоциация за външни рани. Аз кадрово бях много добре обезпечен. Имах двама лекари, млад лекар, лекар-физиотерапевт, рехабилитатори. Задължително трябва да имаш лекари, и то такива, които разбират от лежащо болни хора. Не всеки лекар може да я работи тази работа.
Най-честите проблеми идват от хронични рани, самият хоспис участваше в такава асоциация, нашият лекар съм го пращал да ходи на симпозиуми, на конгреси и т.н. Този лекар трябва да разбира от парентерално хранене – това е венозно хранене, когато пациентът не може да приема храна. Впоследствие ние развихме едно крило за дементно болни пациенти, хора, които са с ментални проблеми.
Основният проблем във всички хоспис и в момента е обезводняването. На тези хора не им дават достатъчно вода. Защото този болен например не се сеща какво да прави и е с някаква деменция или склероза, на самия болен не му идва на ума, че трябва да пие вода.
Аз в моя хоспис бях наложил едни стандарти, имаше таблици, които всекидневно гледах. Там ставаше ясно днес бабата например колко вода е изпила, кога се е хранила, и т. н. Това се казва контрол на жизнените показатели и е особено важно.
Има стандарт – примерно на 6 лежащо болни пациента на смяната, трябва да има една санитарка. Само че има разлика между болногледач и санитарка. Един санитар, за да стане болногледач, той трябва да бъде обучен. Има специфика в тази работа, има различни техники. Докторът е този, който задава както лечението, така и храненето на пациента в хосписа.
– Това е нечовешко, което казвате, не им дават на хората да пият вода, за да не уринират ли?
– Това е основната причина, да, но нещо, което не съм видял с очите си, не мога да коментирам. Основно обаче е, когато човек не е с ума си и е ясно, че той не може сам да се грижи за себе си, просто забравя да пие вода. Някой трябва да го подсеща и да му дава вода. Това са стандарти, които трябва да се спазват.
– А нормално ли е психично болни хора да лежат заедно с психично здрави хора?
– Това са две различни социални групи и те трябва да бъдат разделени. Има агресивни психично болни хора, които буйстват. Тогава трябва да отиде психиатър, той да назначи лечението на човека. И въпреки всички понякога се налага този човек да бъде вързван, защото е опасен за себе си и за околните. Това се нарича фиксиране.
– Да, но ние чуваме разкази от дома в Ягода, в които пациентка заявява, че една баба не е буйствала, но въпреки това я вързвали и после спрели, защото и се надула ръката. Това не е ли ненормално? Виждаме бити и малтретирани хора, ужасяващи кадри?
– Отварям една голяма скоба и казвам. Пациент, който не знае накъде върви и буйства, той освен, че ще се самонарани, става опасен и за околните. И когато медикаментозно не може да се справят, тогава се иска информирано съгласие от близките. И тези хора не се връзват с коланчета, както видяхме, а има специални прибори за тази работа.
Но това нещо трябва да бъде назначено от психиатър, близките трябва да бъдат наясно и това става при форс мажорни обстоятелства и само в изключителни случаи. Как може някой човек да го вържат, без близките да знаят тази работа.
– А близките на вашите пациенти имаха ли достъп до тях, даваше ли им се информация, идваха ли свободно на свиждане, защото за случаите, в които говорим, пациентите са били изолирани и никой не е имал достъп до тях?
– Роднините и близките на моите пациенти имаха денонощен достъп до тях. Това беше един дом, в който всички стандарти се спазваха. Те по всяко едно време можеха да дойдат, да си видят човека.
– Имам един чисто човешки въпрос. Вие и вашият персонал обичахте ли пациентите си, привързвахте ли се към тях?
– Това беше много голям проблем, защото ние сме живи хора. Превързвахме се и аз, и персоналът към пациентите си. Когато те починат, после персоналът страда. Случвало ми се е когато някой почине, медицинската сестра да не мога да я успокоя цяла седмица и тя взима отпуска, защото не може да ходи на работа. Човещината е на първо място.
– А случвало ли се е някой от персонала при вас да посяга на пациент?
– Да, случвало се е на няколко пъти. Моментално този човек биваше изведен от работната среда. Давам пример. Медицинска сестра, съвсем нормална жена, на третата или четвъртата година работа в хосписа, беше започнала да удря хората.
В момента, в който разбрах, я изтеглих, пратих я на психолог, помня, че я пратих при доц. Цоков. Тя отказа консултация и бях принуден да я освобода тази жена. Има така нареченият синдром на прегарянето. Бърнаут ефект се казва, описано е в психологията. На тук никой не се занимава с тази работа.
– Защо затворихте този първи в България хоспис?
– Това е много уморителна дейност. Трябва да си 24 часа на разположение. Аз просто се преуморих. Но основната причина, поради която го затворих, беше липсата на качествен персонал.
На повечето от моите медицински сестри им дадох по една препоръка и заминаха да работят в Германия, в Италия. Аз не им се сърдя на хората, те получават други пари там.
– Таксите, които във визираните скандални домове са взимали от по 900, 1000, 1200 лв. например, скъпили са според вас и разбираме, че за месеци драстично са се увеличавали?
– Нормални цени. Преди 20-тина дни взех един калкулатор да сметна колко бих взимал в момента, ако работя това нещо. Някъде около 1600 лв. изчислих само разходи, за лежащо болен човек говорим, без да има печалба. Само разходите възлизат на толкова. Всичко под тази цифра е компромис.
– И как си обяснявате това, че тези хосписи във Варна, в Говедарци, в Ягода, са били представени като бази за почивка?
– Е, всичко това е, за да избягат от контрол, защото все пак държавата има някаква регулация. Вижте само собствениците какво образование имат. Един лихвар какво разбира от медицина и от социална работа?
– Какво образование и какви умения трябва да притежаваш, за да имаш хоспис?
– Аз мога да кажа какви познания и компетенции трябва да има човек. Трябва да има и медицински, и социални познания. На мен тъй като не ми е стигало времето, съм назначавал социален работник да работи с тези хора и то съм го назначавал на щат. Освен докторите.
Пациентите си имаха и общопрактикуващ лекар, но аз съм ползвал и други специалисти, когато човекът се усложни. Правили сме и частни консултации. В хосписа денонощно имаше медицинска сестра. Минимум по една на смяна. Редовно идваше лекар, който да преглежда пациентите.
А отделно тяхното джипи ги посещаваше най-редовно и когато се налагаше, ползвахме консултанти от цялата гама. Като се започне от хирурзи, от невролози, от всички, които са необходими. И искам да кажа нещо много важно-държавата е абдикирала от тези хора.
Не може всички да плащаме осигуровки и така нататък и когато един пациент направи инсулт, след две седмици го изписват и после той трябва да ходи да плаща на частно някъде, защото в държавните хосписи се чака една година да речем. Държавата трябва по някакъв начин регулаторно да се намеси и да поеме тези хора. Една баба с 600 лв. пенсия не може да си позволи да плаща 2000 лв. Кой ще я гледа тази жена? Става въпрос за дофинансиране.
Спомням си, че тогавашният министър на труда и социалните дейности Христина Христова ме покани на среща. Аз мислех, че някакво финансиране ще ми дадат, а тя ме пита: „Кажете сега, г-н Батакчиев, вие как успявате да го самофинансирате това нещо, защото нашето министерство няма пари. Та искаме ние да вземем модела от вас“. Та според мен държавата тук трябва да е намесена и като регулатор, и като субсидия./БЛИЦ
