Учителят по български език и литература, преподавател в СУ “Васил Левски“ в Карлово Христина Томанова-Дамянова написа и посвети есе на Апостола на свободата. Творбата е по повод 150-та годишнина от гибелта на Дякона.
Вглеждането в Апостола ни прави по-чисти и по-истински хора.
Честваме 150 години от гибелта на Апостола!
Гибел мъченическа и извисена!
Край и начало!
Въпроси и отговори!
И мълчаливо вглеждане в себе си…
И тази година във всяко българско училище децата откриваха образа на Васил Левски в стихове и песни. Пресъздаваха и се прекланяха пред неговото дело. И тази година вълненията на учителите, подготвили спектакли, и на учениците, превъплътили се в образа на Левски, ме кара да вярвам, че споменът за Него е жив и трябва с родолюбиво сърце да се претвори в онази живителна памет, която да ни направи негови истински последователи.
И днес паметниците на Апостола, пръснати по всички континенти, са кичат с цветя и в едноминутно мълчание стотици българи застават пред своята съвест. И това вглеждане в Апостола ни прави по-чисти и по-истински хора.
В последните дни много историци, политици, общественици, родственици, ученици говорят за своя Левски. Търсят неговия образ, скърбят за него, говорят с надежда да възкръсни от мъртвите и да ни поведе към светлите дни. Но патетичните слова понякога скриват истината, че знаем малко за човека Васил Левски, достатъчно е да го прием за икона, светец и най-велик.
Твърдението „всеки си има своя Левски“ се е превърнало в клише, което носи много значение в себе си и същевременно – нищо конкретно. Когато заговорим за Апостола, ние сме склонни да го идеализираме, да го нагласяме спрямо себе си, собствените си виждания за света и важното в него. Идеално ни устройва онзи легендарен модел, създаден от Вазов и първите биографи на Левски. Достатъчно ни е да го знаем като основател на революционни комитети, като силен и храбър юнак, правещ за смях своите преследвачи.
Дали обаче този образ е реален и исторически оправдан? Не е ли по-достойно да възприемаме Левски като човек, надарен с изключителна далновидност и прозорливост, но човек реален и осезаем. Човек, за когото не са чужди съмненията, разочарованията, грешките… И не ли по-велик той, когато знаем, че не е съвършен като Иисус, а се е стремил към личното си човешко съвършенство? Че е изграждал своите морални устои във време на исторически и всякакъв застой, защото е преследвал идеалите си и се е жертвал за тях. Спомням си думите на моя учител по философия : „Идеалът затова е идеал, за да не бъде достигнат“. Точно тези думи в една друга реалност – 80-те години на 20 век, ме накараха да се замисля за смисъла на комунистическия идеал, в който ни възпитаваха. В онези времена тези думи звучаха почти бунтарски и дълбоко ме впечатлиха. И ако сега ги отнесем съм личността на Левски, то струва ли си да го възприемаме само като идеал – невъзможен и високо отделен от нас. Не е ли по- достойно да мислим за Левски като личност възможна. Да вярваме, че след като той е успял да изгради своя характер върху основата на честността, достойнството, справедливостта – е възможно и за нас. Не е ли по-важно да възпитаваме в себе си такива качества, които традиционни смятаме, че са само приоритет на героите. Възможно е и осъществимо – стига да поискаме. Нека да не забравяме, че най-великото, което притежава човек, е свободната воля! Всеки сам решава за себе си, без да увърта, без да търси виновник за състоянието, в което се намира, без да се чувства изкупителна жертва на времето. Защото колко е прав Апостола „Времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него.“ Е това е наистина велико философско умозаключение.
Основата на моралните ми ценности постави моят баща. Десетте Божии заповеди и тефтерчето на Левски бяха неговия етичен кодекс. Като карловец той носеше в себе си образа на Апостола и успя още от най-ранното ми детство да го превърне за мен в пример за това какъв човек трябва да бъда. И така през годините се оформиха принципите, които ме ръководят в живота:
Работи с желание и ентусиазъм; Давай най-доброто, на което си способен; Съревновавай се със себе си, винаги може да го направиш по-добре; Имай мнение и заявявай позиция, отстоявай своите принципи; Приеми предизвикателството да бъдеш честен, почтен, да държиш на дадената дума, да не предаваш приятелите, да подминаваш с насмешка дребните неща; Не позволявай борбата за хляба да стане с цената на компромиси; Изпълнявай задълженията си с чисто сърце и нека бъде будна съвестта ти.
Вярвам в тези неща и се опитвам да бъда добър човек. Така възпитавам и децата си, за това говоря с моите ученици.
Дали ще дойде времето на святата свобода, на равенството и братството – едва ли, но си заслужава да се приближаваме към тях и в този нов свят, в който националното е поставено на изпитание, а духовното се гъне под натиска на материалното.
Задължава ни онзи мразовит февруарски ден преди 150 години!
Христина Томанова-Дамянова
