Британският бежанец: Намерих щастието в България

Това е нашата среща номер 100 в рубриката ми за пътешествията на моята скромна British персона из забележителностите на вашата, а вече мога да кажа и моя родина България. Малко се разчувствах като осъзнах, че пиша стотната си история. Преди почти 2 години започнах на шега да записвам глупостите, които ми хрумват по време на нашите trips с Додо. Както много пъти съм казвал моето хоби е да събирам печати от 100-те национални туристически обекта на България и в началото си мислех, че ще напиша handbook със съвети за заблудени wannabe туристи като мен.

Also се надявах като пиша на български език да подобря владеенето на този completely new за мен език. Както сами виждате нищо от тези неща не се случи. За 2 години съм успял да събера по-малко от половината печати, а English expressions, които frequently използвам продължават да се промъкват между редовете и редовно да ми донасят по някоя псувня в интернет, в комплект със съвет да си навра английските думички там, където (както гласи онзи хомофобски виц) е по-скоро изход, а не вход.

Nevertheless, успях да постигна доста неща за този период. Освен най-важното в живота ми – станах баща, мисля, че успяхме заедно (с моето семейство и с вас читателите) да обиколим доста известни и не толкова, че даже и completely забравени места, като общото между тях е че всичките са уникално красиви по свой собствен начин и носят по-нещо ценно в душата. Успях и много притятели да си спечеля, освен пиянките пред входа, които неуморно измислят смешни вариации на името ми като Кънчо Бежанеца и Конан Варварина, също и чрез страницата ми във Фейсбук. Почти 2000 са последователите ми във Фейсбук и нито един от тях не ми е роднина! Благодаря на всички за коментарите – похвалите, комплиментите и некомплиментите и в този ред на мисли искам да ви обясня нещо. Понеже все по-често ме питат защо не издам истроиите си на английски език, понеже много англоговорящи чужденци биха ги харесали, на първо място да повторя, че лично за мен това е опит да овладея по-добре българския език. На английски вече мога да се излагам. Затова сега се упражняам на български и my wish is да продължа с improvement-а. Само не казвайте, че нямам нужда.

По-глобалната ми мисия, обаче е (и аз се изживявам като творец вече, все пак 100 истории имам зад гърба си) че тези разкази са предназначени за вас българите. Не за хора от други нации. Нека там да популяризират туризма всякакви NGO-та, правителствени фондове и т.н. influencers. Не са малко парите дето ги харчат за това. Аз искам вие българите да усетите поне малко, това което усещам аз natural born Cockney – че въпреки всичко България е един земен рай, в който можеш да откриеш щастието. At least I did.

И точно на история номер 100 се пада да ви разкаже как открих щастието насред планината в едно обезлюдено село.

Ако помните добре (в което не се съмнявам, но все пак можете да си припомните от предишните ми истории) с Додо и Baby Ева наехме кемпер и се отправихме на trip из природен парк Странджа и прилежащите му неземни красиви плажове. Именно тези плажове изядоха главата на моя иначе доста амбиозен план. Бях набелязал 11 ( yes, You read right) забалежителности, които да посетим в Странджа в рамките на ден и половина. Само, че magnificent плаж на Велека ни отне почти целия ден и ние си отлепихме задниците от топлия пясък едва в късния следобед. Съответно thanks to ужасните пътищя в този район, поехме по отбивката от Царево за Малко Търново чак привечер. Четири от избраните ни спирки бяха именно по този 50-километров маршрут през природен парк Странджа. Останалите бяха в Малко Търново, пътят към граница и и съответно пътят в посока София.

Тъй като въпросната остечка е относително трудна за шофиране, especially когато управляваш 2-стаен апартамент на колела, слънцето взе да се скрива още преди да сме преполивли пътя за Малко Търново. В самото начало на пътешествието пък аз бях споделил с Додо амбицията ми, когато влезем в Странджа някоя от нощите да прекараме на случайно диво местенце в гората. Просто да спрем кемпера на някоя полянка и да пренощуваме там. В началото тя категорично ме подкрепяше. Но това беше в началото.

Колкото по-навътре влизахме в гората, колкото по-тихо и безлюдно ставаше наоколо, толкова повече тонът на Додо ставаше минорен и бодряшките ми подмятания, че „ето тук на тази полянка можем да отбием и да пренощуваме“, или пък „ей там в този черен път през гората можем да влезем“ не подобряваха по никакъв начин ситуацията. I must admit, че Додо нито веднъж не призна официално, че идеята ми да замъкна нея и 11-месечното ни бебе в безлюдна (поне привидно), тъмна гора и да спим на място, в което ако ни заколят или ни нападнат вълци ще се разбере, чак когато костите ни започнат да се белеят, е insane. Не mate, тя официално си държеше на думата, че няма нищо против да нощуваме в гората, но всеки от вас, който е женен знае какво имам предвид. I mean, ние мъжете probably никога няма да разберем какво искат жените (neither do they), обаче винаги, абсолютно винаги ставаме наясно, когато те НЕ искат нещо. Дори и да твърдят точно обратното. Сещате се за фразата, че зад всеки успял мъж стои по една жена. Well, помислялили сте какво се случва с тези мъже, когато тази жена не стои зад тях.

Сега предполагам разбирате, защо изведнъж реших (сам без чужда помощ), че идеята ми да спим в гората където ни падне, хич не е толкова добра. Компромисният вариант беше в началото на екопътеката „В царството на зелениката“ да спрем. Това беше една от дестинациите ни по пътя и от снимките в интернет (важен съвет – никога не се доверявайте на снимките в интернет за дестинации в Странджа) изглеждаше като някакво относително облагородено място с пейки, беседки и чешма, подходящо за нощуване.

Оказа се, че екопътека „В Царството на зелениката“ се намира в село Кондилово. Ама в самото село. Нещо, което трудно можете да научите от навигацията, тъй като селото почти не се изписва по маршрута. Вероятно, защото Кондилово е почти безлюдно село с 30-ина запуснати къщи, пръснати край пътя. Самата екопътека пък се намира точно на завоя за излизане от Кондилово, когато отбиеш по един черен път между къщите, по една буренясала пътечка за двора на последната изоставена къща в гората.

Ние спряхме край пътя, отидох да разузная там където навигацията вече е безпомощна и когато установих, че всичко, което съм си представял за мястото е било заблуда критериите ни за диво къмпингуване паднаха още по-ниско. Така де, ако да нощуваш в безлюдната непозната гора може да ти се стори creepy, да пракираш в тъмна пътечка между две полуразрушени, безлюдни къщи определено не е по-добра алтернатива.

Бяхме спрели край главния път на кална ливада, която приличаше на изравнен с багер двор, в който наскоро е била съборена къща. Поне някой е идвал тук да събори къща. Малко по-напред отсреща пък видяхме площадче с нещо, което приличаше на магазин или кръчма. В мига, в който споменах на Додо, че може би не е лоша идея да нощуваме тук в селото, облекчената й въздишка ми показа, че това е най-малкото нещо, което мога да направя за нея в този момент.

Истинската радост в очите й видях момент по-късно, когато видяхме една жена да върви по пътя в посока, именно площадчето и сградата приличаща на магазин. Додо заговори жената и я пита дали наблизо има отворен магазин, не че имахме нужда да си купим нещо, но definitely си личеше отчаяната й нужда да установим, че все пак наоколо има някакви други живи (I hope so) хора.

Жената се оказа доста любезна и разказа, че това пред нас е нейната кръчма, а пред нея е паркиран нейния кемпер, до него пък има чешма, в която можем да си попълним запасите, ако искаме и да паркираме за нощувка пред заведението им. Додо прие идеята като персонална покана за Виенски бал и ние се установихме за през нощта пред този импровизиран къмпинг. Оказа се, че шансът да видиш случаен минувач в селото и той да се окаже собственик на единственото заведение там е доста голям. По-точно 1 към 12. Причината е, че в село Кондолово има точно 12 жители. Собствениците на „кафене Последният патрон“ пък били запалени кемперисти и около кръчмето са заформили нещо като къмпинг за палатки (една ливада зад чешмата, на която всеки минаващ пътешественик може да си разпъне палатката за през нощта), а кафенето им работи по тяхно усмотрение повече, за да се събират с техни приятели.

Well, ние вечеряхме в „Последния патрон“ заедно с една четвърт от населението на селото (собственичката, съпругът й и тяхна приятелка), нощувахме на пракинга пред заведението, а когато попълвах водните ни запаси от чешмата успях да се запозная с един дружелюбен кон и един странстващ из Европа бразилец- колоездач. Човекът минавал от морето през планината и решил да нощува на палатка край селото. Измуфти ме цигара и ме почерпи бонбони с изтекъл срок на годност. Конят не сподели по каква работа е там, не ми поиска и нищо, но пък много се зарадва на бонбоните от бразилеца.

И така mate, прекарахме една чудесна вечер. Нашите домакини ни разказха интересни истории за местността, а и за други интересни места, до които са пътували. Вечеряхме на маса и столове в заведението, а не в кемпера. Додо беше нескрито щастлива, че е сред хора и няма да прекара нощта сред тягостната тишина и пълната тъмнина на гората, от която не се знае кога ще изскочат вълци или зомбита, или вълци-зомбита.

Аз бях щастлив, because Додо е щастлива. Also все пак нощувахме с кемпера на непредвидено място, както исках. Ева беше щастлива понеже я запознах с коня (бразилецът вече беше легнал да спи). А на другият ден направихме magnificent обиколка на екопътеката „В царството на зелениката“. Като гледам колко набъбна този текст, за нея май ще ви разправям другия път.

Няма, обаче как да пропусна друго нещо. Оказа се, че в село Кондолово се намират едни от най-живописните стари къщи ever и те са използвани за декор при снимките на филма „Господин за един ден“. Предполагам, че го помните този филм mate, тъй като разбрах, че е българска кино-класика, а когато го гледах разбрах и защо. Това е феноменалния филм, в който Тодор Колев играе добрякът, но несретник Пурко. Това е онзи мил чешит, който се чуди как да изхрани безбройните си деца, да се опази от бирника, най-вече прасето си, а пък прасето да опази от бели. Сцената, в която Пурко е принуден да се прави на статуя, докато в селото идва нов депутат (понеже прасето му е нагризало истинската статуя) според мен е една от най-гениалните политически сатири в киното ever. Та, точно този Пурко в мечтите си да се измъкне беднотията се оказва оплетен в мрежите на градски измамници и след като бива измамен и още по-ошушкан се завръща в селото, очаквайки полицията и завора, заради дългове едва ли не като спасение.

А, ние mate намерихме спасение и щастие точно в родното село на най-известния български несретник!

Както се оказа България е малка, но щастието дебне отвсякъде!/Вестник Монитор

Свързани статии